"Хората си мислят, че съм пиян" Незрящ състезател по пауърлифтинг разказва как е започнал да спортува

• Категория: Преводи
• Публикувана на 10.05 2021

Разговаряхме с Дмитрий Синицин, с увредено зрение от 2007 г., за неговия живот и спортни награди.

Как е загубил зрението си.

"Започнах да губя зрение, когато бях на 25 години, поради усложнения вследствие захарен диабет. Ходих в офталмологична клиника, правиха ми операции, които не доведоха до резултати. Диабетът беше с дълъг стаж. Всички операции завършиха с факта, че напълно загубих зрението си. Това се случи в рамките на шест месеца. Поставиха ми силикон в дясното око. С него имах възприятия за светлина, виждах малка сянка. Но заради повишеното очно налягане се наложи силиконът да бъде премахнат. Така че зрението ми най-накрая избледня. През 2008 г. отидох в очната клиника по микрохирургия в Уфа, където ми казаха, че съм кандидатствал късно.

Психологически дискомфорт.

"Психологически беше трудно. Въпреки че зрението ми се влошаваше постепенно на фона на диабета, в началото все пак виждах нещичко. Преживявах тази травма много дълго време. Вече минаха 14 години, но не съм се адаптирал напълно. Трудно е без зрение. От една страна свикваш, от друга - лишен си от много неща. Не мога да ходя на работа, не съм в състояние да печеля толкова, колкото бих искал. Не мога да ходя сам, не се чувствам свободен. Може да се каже, че съм станал капризен и взискателен, имам някои отклонения. Тъй като не виждам, задавам прекалено много въпроси и понякога трябва да ми се обяснява твърде дълго.

Адаптация.

"Адаптацията ми беше трудна, имаше дори пиянски изпълнения. Като всеки млад мъж съм водил буен начин на живот. Нуждаех се от алкохол, за да се отпусна. Не бях абсолютно пианде, работех, но и често разпусках с алкохол. Обществото на слепите ме привлече към социални събития. Например конкурса "Местни и чудесни" - на първичната организация в Кировска област. Там коригирах и писах сценарии. Два месеца и половина прекарах във Волоколомск за сметка на Обществото на слепите Към рехабилитационния център за незрящи. Научиха ме да чета браил, преминах през занятия по ориентиране и мобилност.  

Спорт.

"От ранна възраст все нещо ме е теглило към спорта. В първи клас се занимавах с борба, в шести-седми клас - с кикбокс, в техникума - с бокс. Винаги съм харесвал силовите спортове. През 2011 г. получих възможност да общувам с човек, който работеше като треньор в клуб "Импулс". Треньорът ме взимаше, наблюдаваше ме и ме връщаше обратно вкъщи. През 2015 г. от обществото на слепите ми предложиха да участвам на републиканското първенство в Алексин, Тулска област. Хем исках, хем имах съмнения. Спортувах повече за себе си, не за представяне, а за да се разсея от алкохолните „карнавали“, от живота, който ме тласкаше към деградация и пропадане. А постоянните падания могат да те наранят. Уморих се от това, здравето ми не го позволяваше, а и не беше пътят, който исках да поема.   С този начин на живот започнах леко да се закръглям. Родиха ми се две дъщери - през 2012 и 2015 г. 

Състезания.

"Когато отидох за първи път на състезание по силов трибой за незрящи не очаквах резултати, а заех трето място, ставайки бронзов медалист. Сбора от тежестите, които вдигнах беше около 300 кг. Беше болезнено. През 2015 г. участвах на вдигане на тежести, където станах пети от шест-седем тежкоатлети. През 2015 г. спрях да тренирам в "Импулс", защото треньорът ми напусна. Започнах да ходя в зала „Лъвско сърце“ на ул. Лепсе, а след това в зала „Прогрес“ до стадиона."

Научих за националния отбор по силов трибой чрез човек от обществото на слепите. По това време вече тренирах в "Импулс" и той се свърза с мен. Предложи ми да работим заедно.  У нас се провежда ежегодният спортен фестивал за хора с увреждания „Надежда“, където участвах в различни категории. Започнах да показвам резултати във вдигането на тежести. Отправена ми бе покана ми да се пробвам в националния отбор.

Занимания в залата.

"Имам късмет и в трудни ситуации често срещам добри хора - треньори, приятели, роднини. За месец свикнах с новия фитнес, можех самостоятелно да се придвижвам до уредите и да намирам гири или дискове. Винаги ми помагат. "

Слухът ми се подобри, но не стана музикален. Чувам хората да обсъждат помежду си: "Пиян ли е или какво?" Имаше случаи, когато телефони са падали заради мен, бутал съм незатворени бутилки, блъскал съм се в хората.  Всички реагират нормално. Винаги знам, че ще ми помогнат - да сложа, сваля или да сменя дисковете. Треньорът сега, когато си тръгва, казва: "И така, ориентирайте се за мен по Димон". Посещавал съм тази зала още докато виждах - това беше първата ми зала, още бях ученик. "

Майка ми ме водеше на спорт, после жена ми, а Сега - най-голямата ми дъщеря. Тя дори не седи с мен. Оставя ме и се прибира у дома. Когато тренировката завърши й се обаждам и тя ме взима пред училището си, докато е втора смяна. Който търси начин - винаги ще намери.

Безопасност в града."

Бил съм в няколко града и има разлика между тях. Бях доволен, че въпреки пандемията, много от пътищата ни бяха покрити с павета в Киров. Азина, моята улица, стана по-широка и павирана. Брянск ми хареса - всички тротоари са павирани и с рампи. 

Радващо е, че у нас започват да монтират светофари със звуков сигнал. Градът става все по-приспособен и по-безопасен.

Работа и пари.

"Преди да загубя зрението си, работех на строителни обекти и в магазин за обувки, като хамалин и склададжия. Преди две години направих екскурзия до музея "Невидим свят", но до него трябва все някак си да се добереш. Да, може да се каже, че някак си отвикнах да работя. В някои региони има адаптивни училища за спорт на хора с увреждания. Там хората учат, тренират и им се плаща за това. В Киров възникна въпросът за такова училище, но беше решено да не се открива."

Държавата отпуска пенсия за инвалидност. Понякога се обръщаме към депутатите - и те помагат. Когато отидох на Златния тигър - тези състезания не бяха включени в официалния календар, познати и приятели ми помогнаха с финансите. Системата е следната: направих постъпки, дадоха ми диплома, подписана от министъра на спорта, връчиха ми медал - прибрах се и се отчетох за командировката. Донесох протокол и на това основание бях включен в националния отбор за следващата година, беше ми отпуснато и финансиране.