Измерения на културността

Измерения на културността

 Впечатления от една различна разходка из софийските улици

 Жени Методиева

       Наскоро имах възможност, съвсем целенасочено, да се разходя из софийските улици, опитвайки се да пречупя впечатленията си през малко по-особена  призма. А именно през сетивата на незрящите. Приех това предизвикателство с пълното съзнание, че е не просто трудно, а направо невъзможно да влезеш в кожата на другия и да изпиташ на гърба си проблемите му, особено когато става дума за такова тежко състояние като слепотата. Но и с увереността, че такива опити трябва да се правят, най-малкото, за да получим, ние зрящите, своя урок по толерантност.

      Преди да се потопя в градската джунгла, както си му е реда, преминах през кратък курс по оцеляване. Проведе го мой познат – незрящ човек и както е модерно да се казва днес – състоеше се от два модула – теория и практика. Теорията включваше кратки разяснения за това с какви препятствия се сблъскват хората с нарушено зрение, а практиката – усвояване на основни техники за работа с бастун и придвижване със завързани очи. И така, с не особено оптимистични очаквания за резултатите от това своеобразно проучване, въоръжена с повечко търпение и настроен за снимки мобилен телефон поех по оживените и прашни улици на нашата столица.

      Останах възмутена и сразена. Възмутена и сразена от това, че вероятно цял ден нямаше да ми стигне да снимам всички дупки, повдигнатите, дори отворени шахти, разместените плочки, а често и липсата на такива, широко зеещите врати към улицата, неподрязаните клони на дърветата, незнайно защо сложените по средата на тротоара бетонни и метални блокове, огромните камъни, захвърлени насред същия този тротоар, осеян не само с тях, а и с големи саксии с цветя, дори дървета. Най-вероятно поставени за красота, за да придадат чар на скучните сиви софийски улици, те са напълно неуместни, особено предвид това, че пречат на незрящите. Телефонните кабини, билбордовете, листата на храстите, виещи се отвъд оградите – там, където се предполага, че хората трябва да преминават спокойно, без да се препъват в поредното препятствие, в които аз самата на няколко пъти се спънах. Нищо от тях не улеснява незрящите, нищо от тях не е и в полза на виждащите.

     И се чудя – нима с този разбит град имаме право да претендираме за европейска столица на културата през 2019? Нима е културно колите да са паркирани на тротоара и да препречват пътя на пешеходците? Счупените клони, падналите дървета, осеяните ни с дупки улици, всичките боклуци по пътя – с тях ли ще кандидатстваме? Нека първо помислим за народа, за всички тези затруднения, с които незрящите се сблъскват всеки ден, а после да имаме някакви претенции за столица на културата. Защото културата далеч не се изчерпва с поредната изложба, концерт или музей, простира се много отвъд тази повърхностна представа, тя е начин на поведение и мислене, тя осигурява на жителите си спокойствието, че няма да паднат в поредната дупка, веднъж излезли навън. Тя обхваща нуждите на всеки един, зрящ или не. След всичко, което видях и заснех, София определено не заслужава епитета „културна”!Епитет, който би трябвало да се отнася за всяка европейска столица.