Усмивки от светлото минало 25 години по-късно

Александър Велков

Какво представляваше социализма за нас незрящите? Работа за всеки, който има желание да работи. Захвърлени по крайните квартали жилищни комплекси с производствени предприятия „Успех” в непосредствена близост, разполагащи със стол и зъболекарски кабинет. Крайморски бази, предназначени изцяло за незрящи, в които, сдобивайки се с безценните карти летувахме по две седмици. Обучение, най-вече, в специализираните училища. Мащабни спортни мероприятия, включително регати по Дунава. Списъкът може да бъде продължен с още права, привилегии и др. така наречени благинки.

Огромни средства се стичаха към ССБ и в резултат животът на редовия сляп (тогава думата „незрящ” още не бе влязла в употреба) бе напълно обезпечен материално. И наистина, ако трябва да търсим назад във времето период, в който  битието на въпросните инвалиди(понятието „хора с увреждания” също не присъстваше в речника) е било най-уредено и те са се чувствали пълноценни индивиди, не казваме граждани, то това са именно трите десетилетия между 60 и 89 г. Сваляйки розовите очила бихме могли  да  маркираме и някой негативни явления – определени специалности останаха забранени за нас дори след началото на Прехода. Немалка част от родените през 70-те и 80-те се оказаха с нарушено зрение и слух след престой в кувиоз. Тифло приборите, които ползвахме  бяха произведени или в братския съветски съюз, или в по-добрия случай – в Германската демократична република. Благодарение на информационната завеса съзирахме само отблясъци от онова, което се правеше на запад по отношение образованието, социалната сфера и помощните технологии.

  Намираха се и недоволни от шуро-баджанащината, простащината, подтисничеството и   безпринципността на режима. Още в зората на „тихата революция” в част от предприятията възникнаха опозиционни групи, разпространяват се вестници от преустройващия се СССР и на свой ред се списват реакционни на властта издания. Като че ли 25 години по-късно еуфорията на демократите от онова време е заменена с разочарование за пропуснатите възможности.

  Неспособни, вече четвърт век, да се  адаптираме към новите условия, ние  незрящите над 35, тъгуваме  за разрушения Рай. А младите, очевидно страдат, тъй като никога не са  го притежавали, а както изглежда – няма да им се случи в рамките, поне  на идващите 25 години.  Грешката, която не бива да допускаме е да  се взираме назад и да таим  надежди онова време да се върне, доверявайки се на хора, които ни го обещават. Дали е успокоение, че гладните мечки, макар и да не играят хоро, могат да се разхождат далеч извън границите на  определените им резервати? Вероятно недоволство от нелеките условия, в които сме принудени да оцеляваме, винаги ще има. Но далеч по-креативно и прагматично би било ако насочим натрупаната негативна енергия, по-скоро към реконструкция, отколкото към реставрация. Връщайки се към метафората с мечката можем да предположим, че веднъж опитала меда тя трудно би се задоволила със захарин. И все пак, изследвайки нови територии има вероятност да попадне на нещо, притежаващо ако не същата, то поне доближаваща се до тази на пчелния продукт сладост. Или, разбира се на дебнещ я ловец или умело скрит в шубраците капан. А що се отнася до необременените, било то зрящи или не – на тях им предстои да построят новият социален модел, притежаващ доста по реални измерения от така бленуваното светло бъдеще.