Да се закрие не, да се помилва. Какво ще спечелят и какво ще загубят членовете, ако утре ССБ престане да съществува.

  Не един и дваж съм чувал реплики от типа „Съюза на слепите да се закриеи активите,  които притежава да се  раздадат на хората”. Дори, макар и полунашега, се подхвърлят предложения като това, че всичко трябвало да се взриви и да започне да се гради наново. Едва ли е сериозно да се обръща някакво внимание на подобен елементарен начин на мислене. И все пак, май не е  съвсем излишно, поне веднъжда отделим на темата една страничка и най-накрая да й турим пепел.

Преди деветосептемврийския преврат положението на незрящите унас не е било особено розово. От откъслечните сведения, които са достигнали до нас благодарение на Ангел Сотиров и някои други по-любознателни историографи, по-скоро по призвание, отколкото по професия, разбираме че хората са си изкарвали хляба най-вече с музикаи кошничарство. Дружеството на българските слепи,  каквото име е носил тогава Съюза се е опитвало да подобри положението им по най-разнообразни начини – от издаването на календарчета до организирането на лотария. Имало е и още няколко организации, за слепи разполагащи с ограничени ресурси. Тогава не  са съществували проекти и в голяма степен се е разчитало на благодетели/дарители. Въпреки това от  днешна гледна точка дейността на тези активисти от 20-те и 30-те години изглежда внушителна – закупували са се имоти, организирали са се концерти, отпечатват се списания, подпомагали са се студенти, обучаващи се в и извън границите на България.

След като комунистите идват на власт всички тези  организации набързо са обединени в едно. Следвайки соцдоктрината, че в такъв тип общество абсолютно всички хора трябва да работят държавата се заема да  влага огромни ресурси в изграждането на предприятия, чиято продукция е предварително продадена. Дали ССБ е представлявало нещо като държава в държавата по онова време. Ако не на 100 процента, то поне на 50 е било така. Вярно, Съюза не изплаща нито пенсии, нито притежава собствена армия или съд. Затова пък разполага с доста голям бюджет, строят се жилищни комплекси, поставени  под разпореждане именно на организацията. Под нейно владение са и няколко туристически бази за ползване от хора с нарушено зрение. Апогеят на всичко това съвпада с времето на наближаващия крах – 80-те години.

  След 1989 г.,най-опростено казано, нещата започнаха да се разпадат. Съвсем малко по-сложно – ССБ се превърна от почти държавна или почти държавническа структура в едно обикновено НПО. Единственото му предимство пред повечето ни организации, като например „Хоризонти” е, че се води „национално-представителна”. Тоест държавата й изплаща 600 хил. Лв. годишно, с които се финансират голяма част от дейностите. Добавяме доходите от някой друг проект, някой и друг наем и някой и друг приход от печалба от предприятие или туристическа база. Социалният характер на организацията изисква всеки излишен лев да се използва за подпомагане на членовете – чрез спортни и културни мероприятия, дарения, закупуване на помощни средства и т. Н.

  Няма да се спираме надълго и широко на обвиненията към ССБ. Те са ясни – консервативност, закостенялост, липса на работа с младите, пасивност, некомпетентност, непрозрачност и т. н. Колко от тях са верни и колко не е съвсем друга тема. Нека си представим един фантастичен сценарий – цялото имущество на ССБ утре се обяви за продан.  Да предположим ,че то ще се продаде за 16 милиона лева. И всеки от 16-те хил. Члена ще получи по 1000 лв. Как може някой изобщо да реши, че с това всичко ще цъфне и върже?!

  Калпаво или не Съюза изпълнява регулярно различни функции. Сега се  сещам и за една друга мантра – „ССБ нищо не прави”. Така е защото сме свикнали да  възприемаме света около себе си в черно и бяло. Закриването, бленувано от толкова много хора е нещо невъзможно, а ако беше допустимо щеше да си е чиста проба варварщина. ССБ е важен фактор в нашенското НПО пространство, подкрепящо незрящите, какъвто е в много държави в Европа и по света. В очите на доста от членовете , особено превалили браздата на 60 – те, Съюза е едва ли не животът, вселената и всичко останало. Не бива да се отнасяме снизходително към тях, както и към онези в чиято представа ССБ не е нищо повече от празна кофичка кисело мляко.

Дискусията за ролята на организацията – какво е в състояние да прави и какво не, трябва да протича непрекъснато. Така и функционери и членове ще могат да си дадат по-ясна сметка дали изобщо вървим нанякъде или само правим крачки в различни посоки, лутайки се в тъмното. И дали това е организацията, с която да се обвържат по един или друг начин.

Убеден съм, че анализа на реалностите към момента, дефинирането, утвърждаването и поемане на курс към активност по няколко основни приоритета  е една от предпоставките за възвръщане интереса на младите и кадърни хора, каквито безспорно има сред нас,. Няма друг шанс за ССБ освен  те да започнат да гледат на сдружението като полезен и развиващ се НПО субект, трамплин за развитие, вариант за разрешаване на глобален или личен проблем, а не както през  последния четвърт век - като стара, рушаща се с времето сграда, за която никой нехае, музеен експонат или нещо, повърнато от котката.